Веси Илиева е основател на първия развъдник за Австралийки в България, треньор, професионален груумър за породата и дизайнер на персонализирани аксесоари за кучета. Представяме ви нейната невероятно интересна история за любовта й към породата Австралийска Овчарка и как тази любов промени изцяло живота й 🙂
GIGI: Вие сте човекът, който постави началото на официалното развъждане на Австралийската овчарка в България. Какво Ви мотивира да поемете този риск и как изглеждаше сцената на породата у нас тогава?
Веси: Знаете ли, всичко започна по един доста забавен начин. Преди години ужасно много исках хъски – заради сините очи, разбира се! Аз самата имам сини очи и си казах, че би било страхотно куче с очи като моите. Хахаха, колкото и смешно да звучи, така започна всичко. Но колкото повече четох за хъскитата, толкова повече разбрах, че са доста своенравни и може би не са най-подходящият избор за мен.
Тогава написах в Гугъл съвсем просто: „куче със сини очи“. Дори не подозирах, че съществува порода като Австралийската овчарка. И изведнъж – попаднах на едни невероятни снимки! Аз, искрено, си помислих, че това е някаква страхотна смеска и си казах: „Искам тази смеска, влюбена съм!“ Хахаха. Оказа се, че кучето от снимката си е чистокръвна Австралийска овчарка. И тогава започна лудата надпревара – започнах да търся, да чета, да проучвам… и открих, че в България просто няма такава порода.
Моят Рей пристигна от Унгария, беше първото регистрирано куче от породата Австралийска овчарка в България. След него взех и Кари. И на бял свят се появи Ади, първото родено в България кученце от породата, моята любов в момента на 12 години. Тя беше една-единствена, първото родено в страната, и естествено не можах да се разделя с нея. Тя изглеждаше точно като моята мечта, сътворена от онези първи снимки, които бях видяла в Гугъл преди години. И до днес Ади е до мен – живото доказателство, че понякога съдбата ти поднася точно това, което търсиш, дори да не знаеш, че го търсиш.
Тогава в България нямаше нито един регистриран развъдник, нямаше информация, нямаше откъде да се сдобиеш с чистокръвно Австралийче. Мотивацията ми беше не просто да притежавам такава красота, а да дам възможност и на други хора в България да опознаят тази невероятна порода. Рискът беше огромен – нямаше местна база, нямаше опит, всичко тръгваше от нулата, само с мечта и много учене. Но си заслужаваше всяко усилие.
GIGI: Разкажете за историята на породата – откъде идва, защо и как е основана?
Веси: Името „Австралийска“ овчарка е всъщност малко историческо недоразумение, което я прави още по-интересна! Тяхната история не тръгва от Австралия, а от Баската област в Пиренеите, между Испания и Франция. Баските овчари емигрират със своите кучета в Австралия, а после и в Съединените щати през 19-ти век. В Америка тези кучета са кръстосани с местни породи, за да се създаде идеалното овчарско куче интелигентно, издръжливо, с уникален „мерле“ цвят и невероятен работен стремеж. Така се ражда съвременната Австралийска овчарка – един истински американец с баски корени, създаден за работа. Тя е кръстоска между колита, бордър колита и местни американски породи, като целта е била да се получи универсално овчарско куче, способно да работи в различни климатични условия.
Танци с кучета (Dog dancing)
GIGI: Това е едно от най-красивите и трудни занимания. Как се постига този синхрон, при който кучето сякаш чете мислите на стопанина си под ритъма на музиката?
Веси: Това е въпрос на хиляди часове доверие и положително затвърждаване. Тайната е, че кучето не просто изпълнява команди, а работи с мен, очаквайки следващата стъпка с радост. Започваме с изграждане на базови умения, след което „залепяме“ движенията за музиката. Кучетата ми знаят, че когато музиката тръгне, започва нашата игра. Те четат езика на тялото ми, дишането ми, а аз тяхното. Синхронът идва, когато спреш да мислиш за движенията и просто танцуваш заедно. Невероятното е, че те умеят да разпознават музиката. Докато скъсявах музиката на компютъра, Ади чувайки я, хукна към мен с идеята, че ще тренираме, и не, не беше случайно, пробвах още веднъж и разбрах, че наистина разпознава музиката. Имала съм възможност да се обучавам с легендарната Мери Рей, която е основоположник на този спорт, и тя ми показа, че най-важното е кучето да се забавлява – ако то не изпитва радост, публиката винаги усеща това.
Аджилити и адреналин
GIGI: Австралийската овчарка е родена за аджилити. Как този спорт помага за изграждането на връзката между човека и кучето?
Веси: Аджилити е екипна игра. Ние заедно решаваме задачи на терена. Аз насочвам, кучето взима решения как най-бързо да преодолее препятствията. Това учи и двете страни на абсолютно доверие. Адреналинът, който споделяш на терена, изгражда една много дълбока връзка, която пренасяте и в ежедневието. Освен това аджилити учи кучето да се концентрира въпреки разсейващите фактори – нещо, което после улеснява всичко останало.
Холивудски таланти
GIGI: Вашите кучета са звезди в реклами и филми. Кое е по-трудно за едно куче – да научи сложен трик за екрана или да запази самообладание в хаоса на снимачната площадка?
Веси: Без съмнение – самообладанието. Можеш да научиш куче да отваря врати или да носи предмети за нула време, ако то обича да учи. Но да го накараш да повтори същата емоция, докато около него тичат 20 души от екипа, летят камери, светят прожектори, вдигат се облаци дим и всички крещят „Стоп!“ – това е истинското предизвикателство. Затова подготовката за екран започва с часове социализация, далеч преди да стъпят на терен. Уча ги да се чувстват комфортно в присъствието на камери, непознати хора и шумна техника. Имали сме снимачни дни, които продължават по 8-10 часа, и кучетата ми трябва да са концентрирани и спокойни през цялото време, което повярвайте ми е адски трудно.
Но най-трудното изпитание досега беше участието ни в театралната постановка „Влюбеният Шекспир“. Там няма втори дубъл, няма „Стоп, да я повторим!“ – всичко се случва на живо пред стотици хора. Кучето трябва да излезе в точния момент, да изпълни точно определените действия и да реагира адекватно на случващото се на сцената, докато аз съм скрита зад завесите. Най-трудната част обаче бяха финалните аплодисменти и виковете на публиката. Всички актьори излизаха и се покланяха, публиката аплодираше, а когато накрая излизахме ние, публиката буквално избухваше. Представете си – внезапният силен шум, стотици хора крещят, ръкопляскат, стават на крака… За нас хората е страхотно, но за едно куче това може да бъде изключително плашещо, ако не е подготвено. И когато за първи път Ади излезе на сцената, изпълни си ролята и после посрещна аплодисментите, усетих притеснението ѝ, но знаейки, че съм до нея, тя успя да го преодолее и да се поклоним заедно – тогава разбрах, че сме постигнали нещо наистина голямо. Театърът е върхът в обучението на едно куче – там няма място за грешка и няма скриване зад монтаж.
Тайният език на триковете
GIGI: Кой е най-впечатляващият или забавен трик, на който сте научили Ваше куче?
Веси: Най-впечатляващите неща всъщност са най-простите, изпълнени с душа. Но ако говорим за истинско предизвикателство – това са триковете с няколко кучета едновременно. Те са невероятно атрактивни за гледане, но са адски трудни за изпълнение. Представете си – в един и същи момент трябва да дадете различни команди на различни кучета и всяко от тях да знае точно за какво и за кой от тях става въпрос. Едното може да се върти, докато другото минава между краката ми, третото чака своя ред за скок – и всичко това да се случва синхронизирано, без объркване и без ревност. Това изисква месеци на тренировки, невероятно доверие и толкова фина комуникация, че често си мисля, че кучетата ми ме разбират по-добре от хората. Когато публиката ахне, виждайки как три кучета изпълняват различни задачи едновременно в ритъм – знам, че сме постигнали магията.
Специфичният груминг за породата
GIGI: Много хора мислят, че козината на Австралийката трябва просто да се реши. Като професионален грумър, завършил специализиран курс за Австралийски овчарки, разкажете кои са тънкостите в подготовката на тази порода за изложба или камера?
Веси: Много хора подценяват нуждата от редовен груминг при австралийските овчарки, но подготовката за ринг е истинско изкуство. Трябва да подчертаеш естествената им красота, без да прекаляваш. За разлика от пуделите, ние не търсим скулптурни форми, а естествен, „работен“ вид.
В изложбения груминг всичко е в детайлите. Правата и красива топ линия е един от най-важните акценти – тя показва правилната анатомия и стойка на кучето. Добре оформените лапи също са от съществено значение – те трябва да изглеждат спретнати и компактни. А блестящата козина е визитната картичка на здраво и добре гледано куче.
Но истинската магия е в това да знаеш как и къде да пипнеш с ножицата, така че никой да не разбере, че си пипал. Целта не е да личи, че кучето е „подстригвано“, а то да изглежда така, сякаш просто е родено с тази съвършена форма. Малко оформяне около ушите, леко изчистване на прекалено дългите косми по коремчето, фина корекция на панталонките – всичко това трябва да е толкова естествено, че съдията на ринга да види само едно красиво, балансирано куче, а не следи от ножица. Това е разликата между един добър груминг и един наистина майсторски такъв.
GIGI: Вие не само се грижите за козината, но и създавате дизайнерски и персонализирани аксесоари за кучета. Разкажете ни за това изкуство и откъде черпите вдъхновение.
Веси: За мен това е начин да съчетая двете си страсти – любовта към красивото и любовта към кучетата. Аз съм художник по душа и образование и вероятно затова всички купешки нашийници винаги са ми били супер скучни. Още когато везех първата си Австралийка, си казах, че моето куче е уникално и заслужава нещо специално. В онзи момент в България просто нямаше персонализирани аксесоари за кучета и това ми стана главна цел – да създам за тях пълна гама от уникални, ръчно изработени неща, които да носят техния характер.
Започнах да експериментирам с материали, цветове и форми, за да създавам нашийници, поводи, шалчета за четириногите. Всяко нещо е вдъхновено от самото куче – неговия цвят, характера му с име и снимка и телефонен номер за сигурност. Работя с различни материали – от биотан за да не се цапат нашийниците и поводите им, през платове за шалчета и чанти, до епоксидна смола за ключодържатели, брошки и изложбени държачи.
И така, незабелязано, започнаха да идват въпроси: „А за моето куче можеш ли да направиш?“, „Искам нещо такова, но в различен цвят…“. Всички видяха как моите кучета имат своята пълна гама от персонализирани аксесоари и също поискаха техните любимци да са толкова специални. Днес, когато видя по улицата куче с моя нашийник или брошка, сърцето ми се усмихва. Няма нищо по-хубаво от това да видя радостта в очите на стопанин, който слага на своя любимец нещо, създадено с толкова любов и мисъл. Това е моят почерк – да добавям красота и индивидуалност във всеки детайл от живота на кучетата.
GIGI: Разкажете ни повече за аксесоарите от биотан. Какво ви накара да изберете точно този материал?
Веси: Биотанът открих съвсем случайно, докато търсех нещо по-устойчиво и практично за моите кучета. Те обичат водата, ходим на плаж, на река, обожават калните локва, постоянно се цапат и стандартните нашийници от плат се цапат. Биотанът се оказа идеалното решение! Не се мокри и е изключително лесен е за почистване, просто изплакваш и готово. Освен това е изключително здрав и издръжлив, което е важно за активните кучета. Но най-хубавото е, че въпреки практичността си, позволява да създаваш наистина красиви и стилни неща. А персонализацията със снимка и име на любимеца и телефонен номер ги прави не само уникални, но и функционални, ако кучето се загуби, всеки може да се свърже със стопанина. Това е моят начин да съчетая безопасност, практичност и дизайн.
Грешките на стопаните
GIGI: Коя е най-голямата грешка, която собствениците правят с козината на своите любимци?
Веси: Бръсненето през лятото е може би най-голямата грешка, която може да направите! Подкосъмът на Австралийката действа като термоизолация – предпазва както от студ, така и от прегряване. Ако го обръснете, кучето става много по-уязвимо на слънчево изгаряне и топлинен удар, освен това рискувате да съсипете текстурата на козината, която може никога да не порасне същата. Лятото трябва да се поддържа добре изчеткана, за да може въздухът да циркулира през козината, а не да се бръсне. Друга честа грешка е използването на неподходящи шампоани, които изсушават кожата и увреждат естествения защитен слой на козината.
Работно куче в апартамент
GIGI: Може ли една Австралийка, селектирана за работа и спорт, да бъде щастлива в градска среда без „специални задачи“?
Веси: Може, но само ако стопанинът поеме ангажимента да осигури тези „специални задачи“. Апартаментът не е проблем, стига кучето да има достатъчно умствена стимулация. Едно уморена Австралийка е щастлива Австралийка. Това не значи да го разхождаш 5 километра, за да го изтощиш физически (те са маратонци и това няма да стане), а да му дадеш игра, която да ангажира мозъка – търсене на предмети, аджилити, флайбол, трикове. Ако стои затворено вкъщи и скучае, то само ще си намери „задачи“, примерно да пренареди мебелите, да разпори дивана или да лае с часове. Имам стопани, които живеят в апартаменти, но отделят по 2-3 часа на ден за активни занимания и кучетата им са напълно щастливи и балансирани. Въпросът е на ангажимент, не на квадратура.
GIGI: Чухме, че напоследък сте се насочили и към спасителната дейност с кучета – разкажете ни за участието ви в клуб SAR Dogs Bulgaria.
Веси: Винаги съм вярвала, че всяко куче има нужда от мисия. Когато се запознах с дейността на SAR Dogs Bulgaria – търсене на изгубени хора, спасяване на човешки животи – усетих, че това е следващото предизвикателство за мен.
Искам да ви разкажа за Линдор, както го наричам шеговито, черната овца на семейството. До скоро беше най-малкият в групата и явно се чудеше как да бъде забележим, бореше се за внимание по най-абсурдните начини. Това е кучето, което глътна игла за шиене, после жива мишка, после метална капачка… и продължава да ни изненадва! Винаги съм се чудила накъде да насоча тази неудържима енергия.
И когато започнахме тренировките за издирване, той се превърна в друго куче. Черната овца най-после откри своето призвание! Цялата му невероятна упоритост, която досега влагаше в ядене на неядливото, вече работи за спасяване на хора. Той просто разцъфна. Наскоро взе успешно първия си изпит при известен международен съдия! Няма думи, с които да опиша гордостта, която изпитах, когато го гледах как работи съсредоточено, отдадено, сякаш най-после разбира защо е на този свят. От вършещ глупости – до куче, което може да спаси човешки живот. Това е магията да откриеш правилното поприще за всяко куче.
Генетично наследство
GIGI: Като основател на първия развъдник, какви са Вашите безкомпромисни изисквания относно здравето и генетичните тестове? Разкажете от какви генетични заболявания страдат най-често кучетата от тази порода?
Веси: При австралийските овчарки генетичните тестове не са просто формалност – те са отговорност. Минималният панел, който изисквам за развъждане, включва: MDR1, CEA,DM, HSF4, NCL6, CMR1 PRA-prcd
MDR1 и какво точно представлява?
Всъщност става дума за липсващ ген. Нормално здравият ген изгражда защитна бариера около мозъка, която не пуска определени лекарства да навлизат. При мутацията този ген го няма, бариерата не работи и лекарствата проникват свободно в мозъка. Резултатът? Тежка интоксикация – от залитане и гърчове до кома и смърт, и то от съвсем нормални дози.
Кои лекарства са опасни?
Най-известният виновник е ивермектин – има го в много обезпаразитяващи. Но списъкът е доста дълъг. Може да се намери в интернет.
При кои породи се среща?
Най-често при пастирските породи – при колита честотата стига до 70%, при австралийските овчарки около 50%, при шетландските овчарки 15%, но се среща и при дългокосмести уипети (65%), немски овчарки (10%) и дори при смесени породи.
Защо съм толкова настоятелна?
В резултат на незнанието на ветеринари две от моите кучета пострадаха. Рей след две седмици по цял ден на системи извади невероятен късмет и оцеля. Но Фрея не можа и си отиде в разцвета на силите си, само на 6 години, въпреки, че беше показан списъка на ветеринаря….
Затова днес при всяко кученце, което напуска развъдника, давам на новите стопани подробни указания и пълен списък с препарати, които трябва да се избягват. Още по-важно – уча ги ВИНАГИ да казват на ветеринаря, че кучето им е с MDR1 мутация, преди да му предпишат каквото и да било. И ако усетят, че ветеринарят не знае за какво става дума – да сменят ветеринаря. За мен това не е просто тест на лист хартия – това е отговорност към живота на кучето.
Киноложки изложби
GIGI: Като киноложки развъдчик вие посещавате често изложбения ринг. Кои изложбени постижения са най-ценните за Вас и защо?
Веси: Честно да ви кажа, толкова много титли, купи и медали имаме – както от изложбения ринг, така и от спортни състезания – че дори не мога да ги изброя. Понякога се оглеждам и се чудя къде да сложа поредния отличия, защото всяко едно носи своята история и емоция.
Но ако трябва да посоча нещо наистина специално – може би когато първото ми куче стана Best in Show. Тогава усетих, че всички часове труд, безсънните нощи, притесненията, съмненията – всичко е имало смисъл. Това беше моментът, в който разбрах, че съм на прав път, че наистина мога да постигна нещо с тези прекрасни кучета.
Но както винаги казвам – на първо място те са моите кучета, моите деца, и всичко останало е след това. Една купа, колкото и престижна да е, стои на рафта и събира прах. А една прегръдка в края на деня, една мокра целувка, онзи поглед, с който ме гледат, когато се прибера – това е безценно. Титлите идват и си отиват, но връзката с тях остава завинаги.
Puppy Culture
GIGI: Вие работите по програмата Puppy Culture. Какво означава това за вашите кученца и защо залагате на този метод?
Веси: Защото вярвам, че отглеждането на едно куче започва много преди то да отиде в новия си дом. Puppy Culture не е просто програма, а философия – начин да дадем на кученцата най-добрия старт в живота. Още от първите им дни ние работим за тяхното ранно неврологично стимулиране, социализация и изграждане на увереност. Запознаваме ги с различни повърхности, звуци, усещания, учим ги да се справят с предизвикателства. Това не ги прави „по-умни“ в смисъл на команди, а ги прави емоционално стабилни, адаптивни и щастливи възрастни кучета. Те посрещат света с любопитство, а не със страх. Имала съм кученца, които още на 8 седмици прекрачват прага на новия си дом с такава увереност, сякаш са били там цял живот – това е резултатът от добрата ранна социализация.
GIGI: В сайта си споделяте, че наскоро сте сбъднали мечта и във вашето семейство вече има и Миниатюрна американска овчарка. Това бележи ли ново направление в развъдната ви дейност? И как бихте сравнили техния темперамент и нужди със стандартните Австралийки?
Веси: Да, това е една дългогодишна мечта, която най-накрая сбъднах! Миниатюрната американска овчарка е като малкото братче на Австралийката – същата интелигентност, същия работен дух, но в по-компактен размер. Това, което много хора не знаят обаче, е че миниатюрните версии често са дори по-енергични от стандартните. Представете си цялата енергия и интелигентност на една Австралийка, събрани в по-малко тяло – честно в началото се чудих дали не съм взела катерица вместо куче! Нуждаят се от същите, а понякога и от повече умствени предизвикателства, за да бъдат щастливи.
Но да, огромното удобство е, че са физически по-малки. Това ги прави по-лесни за транспортиране, за живот в апартамент (въпреки че енергията им си остава същата), за пътувания и за стопани, които физически не могат да се справят с по-голямо куче. Но виждам, че има много хора, които харесват породата, но се притесняват от размера или енергийните изисквания на стандартното Австралийка. Миниатюрната американска овчарка е чудесна алтернатива за тях, стига да са готови за същото ниво на ангажираност.
GIGI: Казвате, че се стремите да работите като най-добрите развъдници. Как изглежда този „луксозен“ старт за вашите кученца?
Веси: За мен луксът не е в скъпите неща, а в мисълта и грижата, които стоят зад тях. Когато едно кученце напусне дома ми, то тръгва с цял „куфар“ от любов и сигурност. Давам на новите стопани не просто куче, а „стартов пакет за щастие“. Той включва куп персонализирани подаръци – от одеялце с миризмата на майката и братята/сестрите, за да има познат уют в новия дом, до моите ръчно изработени аксесоари. Добавям и подробни документи и наръчници за хранене, здраве и първоначално обучение, така че стопаните да имат всичко необходимо за един лесен старт. И най-важното – програма за плавно отделяне от майката, която да помогне и на кученцето, и на стопаните да преминат през този преход максимално гладко и без стрес. Искам всяко мое кученце да знае, че винаги има мост обратно към мен, а новите стопани – че не са сами в това приключение. За това имаме чат група с всички стопани за подкрепа както от мен така и от миналите вече по този път собственици.
GIGI: В сайта си имате видео секции – една за забавленията с кучетата и една за малките палавници. Колко важно е за вас да споделяте тези емоционални моменти?
Веси: Изключително важно! Видеата не са просто маркетинг – те са начин да покажа истинската душа на моите кучета и породата като цяло. Когато някой гледа как малките кученца правят първите си стъпки, как играят, как откриват света – той се влюбва в тях точно както аз. Това създава една емоционална връзка още преди кучето да отиде в новия си дом. за мен няма по-голяма радост от това да получа снимка или видео на пораснало куче, което е щастливо в своя дом – и да си спомня как същото това кученце правеше първите си стъпки при мен.
Следващото поколение
GIGI: Какво търсите в бъдещите стопани на Вашите кученца? Има ли „входен тест“ за хората, които искат куче от Вас?
Да, определено има „входен тест“, но той не е срещу тях, а заедно да разберем дали сме точният развъдник за тях. Търся хора, които са направили своето проучване и разбират, че Австралийката не е просто „красиво куче“, а активен партньор.
И знаете ли какво най-много мразя? Когато някой ми каже: „Искам шарено със сини очи.“ Ама поне да си бяха направили труда да почетат малко и да видят как се нарича този цвят! Породата има четири основни цвята, но за мен на първо място винаги е характерът на кучето. Няма как да съм сигурна, че ще има точно „шарено със сини очи“, защото природата не работи по поръчка.
Задавам много въпроси за начина им на живот, за това колко време могат да отделят, какво очакват от кучето. Имало е случаи, в които съм отказвала кученце на хора, защото не съм била сигурна, че могат да се справят, или пък съм намерила нещо, което е против моите виждания.
Ще ви разкажа за Куки. Той беше черен трицветен, едно от онези кученца, които никой не искаше заради цвета, защото всички търсеха „шарени“. Месеци наред никой не го пожела. Аз го гледах как расте, как се привързва към мен, как става все по-невероятен… и един ден, когато вече беше на 6 месеца, излизах от вкъщи, той ме изпрати с онзи свой уникален поглед и аз си казах: „Край! Той остава с мен.“
Това беше най-доброто решение в живота ми. Куки се оказа най-уникалното куче, което имам с невероятен характер, с толкова много любов и индивидуалност, че не мога да си представя живота без него. И като казвам уникален, Куки стана страхотен артист! В момента е най-добрият във филмите и рекламите, истинска звезда, която блести пред камера. Кучето, който никой не искаше, сега е най-търсеният. И най-смешното? Сега всички го искат! Хахаха, всички, които преди търсеха „шарено“, сега питат за Куки и му се възхищават. Но той си остава с мен, завинаги. Понякога съдбата ти оставя точно това, от което имаш нужда, дори да не си го търсил.
Най-важното за мен е да видя готовност за учене и отдаденост при евентуалните бъдещи собственици. Ако усетя любов и отговорност, значи сме на прав път. Искам стопаните да знаят, че вратата ми е винаги отворена – за въпроси, притеснения, дори и години след като са взели кучето.
Мисия за бъдещето
GIGI: Каква е следващата голяма цел пред Вас и Вашия развъдник?
Веси: Знаете ли, понякога хората ме питат каква е следващата голяма титла, която преследвам, или следващия голям шампион, който искам да създам. Истината е, че най-голямото щастие за мен не е на ринга, а когато знам, че всяко едно куче от моя развъдник е попаднало в най-подходящото семейство и е истински щастливо.
Искам да ви призная нещо – за мен раздялата с тези прекрасни малки съкровища е адски трудна. Всяко кученце, което напуска дома ми, отнася със себе си част от сърцето ми. Гледам ги как пораснаха под моя грижа, как проходиха, как отвориха очички, как започнаха да опознават света… и после идва моментът, в който трябва да ги пусна да отлетят към своите нови семейства. Винаги е тежко.
Но разбрах едно много важно нещо. Помнейки времето, когато взех първото си куче. Тогава някой развъдчик се раздели с това прекрасно същество, за да ме направи мен щастлива. Той ми даде възможността да изживея цялата тази любов, приключенията, емоциите, които само едно куче може да ти даде. И в този момент си казах: „Аз искам да направя същото за другите.“
Защото няма по-голямо удовлетворение от това да видиш очите на новите стопани, когато за първи път вземат своето кученце. Онази искра, онази тръпка, онова „това е нашето куче!“ – за това си заслужава всичко.
Да, титлите са важни – те показват, че животновъдният ти път е верен, че кучетата ти отговарят на стандарта. Но една купа остава на рафта, докато една снимка от семеен пикник с моето кученце, което си играе щастливо с децата, или съобщение „Веси, днес кучето ни спаси, защото ни дари толкова обич“ – това са нещата, които ме карат да продължавам.
Голямата ми цел занапред е да запазя този баланс – да продължа да работя върху здравето и темперамента на линията си, като съчетавам най-добрите практики с моята лична страст към детайла и красотата. Искам да създавам кучета, които са не само шампиони на ринга, но и шампиони в сърцата на стопаните си.
И най-вече – искам да знам, че всяко едно от моите кучета, независимо къде живее, е точно там, където трябва да бъде, и е обичано безкрайно. Защото някой някога направи същото за мен, а сега е мой ред да предавам тази обич нататък.
